Любовь на озере прокаженных вольный перевод с болг

ЛЮБОВЬ НА ОЗЕРЕ ПРОКАЖЕННЫХ (вольный перевод с болгарского языка на русский язык: Галина Титова-Дмитриева.

Ходил я не мало по тропам Индии,
И, завоевал светлые вершины гор.
Обошёл пыльные дюны пустыни Тар.
Упивался красотой и полнолунием.
В чудесной, жаркой стране Индии.

У верхнего озера под Храмом обезьян,
Встретил я прокажённую девушку там.
Она имела очень большой  изъян.
Без рук и с разъеденным носом,
Её лоб, был украшен в красивый бинди.
И от волос текла девичья  плоть...

Пели браслеты про нежность, любовь.
Прокажённые люди со всей земли,
В этом месте искали надежду, покой,
Сливались мечты их с озёрной водой,
Унося, вдаль печали с тоской.

Вселенная была усыпана цветами,
И наши души соединились устами.
И поплыли блаженные в озере мы,
Любовью и счастьем подстрекаемы.
В нашем мире земном неузнаваемы...

Головы конские вдруг тряхнули,
Игривые, шёлковые гривы свои.
Шарообразные молнии, пронеслись над Храмом,
Отразились в душах наших шрамом.
Но мы не были ни в этом, но и ни в другом мире.

Мы плыли между землёй и грозным небом.
Был ли для нас это сон?
Где был я ни красивым, гадким утенком.
А она плыла белым, красивым лебедем.
Я был здесь смертью, она же была жизнью.

Когда полился обильный дождь над нами,
И, прогремел гром любви небесами.
Я обладал принцессой прокаженных.
Людей на белом свете обделённых.
Смертельная страсть над нами разбушевалась...

Между вод вспыхнул огненный костер,
Он объятиями был распростёрт.
Храм обезьян раскачался,в горы он превращался.
Бытиё породило ни бытиё, как будто куда-то ушло.
Поэт не был уже здесь поэтом,
А страдающий не был страдающим при этом.

Завертелись наши тела колесом.
Во ртах богов мы были хлебом, горьким куском.
Они нас сжевали и выплюнув вдаль,
Разбросали на миллиардные места бесконечности.
И распадающаяся плоть стонала в экстазе.

И мы уже не понимали,где смерть,а где бессмертие.
И имеет ли дно, бездонная бездна?
Так и принцесса мечтала о нежных поцелуях.
Из шрамов меченной девицы,вытекала Божественная нежность.

И она сказала с улыбкой;-Привет тебе проливной дождь.
Привет тебе, проливное здоровье.
Привет вам, страстные обезьяны.
Привет и тебе мой повелитель, обладатель моего тела.

Девушка была золотом, закопанным от убийц в поле,
И, от меня странника, скитавшегося по своей воле.
Теперь не пишу стихи. Черепа лошадей ржавеют в степи.
Вокруг верхнего озера над Храмом обезьян часто хожу.
Где среди вод тлеет мой огонь и я жду свою судьбу.
И я жду принцессу свою, в поцелуях душу её растоплю...



 ЛЮБОВ В ЕЗЕРОТО НА ПРОКАЖЕНИТЕ. Поэт Красимир Георгиев.

Когато преди години пишех стихове и превземах светлите върхове на тъмна Индия,
обхождах прашните дюни на пустинята Тар и се опивах от греховната красота на камъка и от древния пясък на пълнолунието,
срещнах девойка с чуканчета вместо ръце и с разяден нос, от косите й капеше плът, но върху чуканчетата пееха гривни,
                а челото й бе украсено с бинди,
срещнах я до горното езеро над Храма на маймуните.

Около лечебната локва бяха клекнали буци с разлагащо се месо и отлюспваха от телата си тлен и сажди –
тук бяхме извън посоките на света, отвъд боговете, демоните и робите,
тук Вселената бе пълна с цветя, защото тук идваха да търсят надежда и покой прокажените –
корените им растяха нагоре, клоните им надолу, а душите им пълзяха към собствените закърнели утроби.

Срещнах очите на девойката с пеещите гривни и се развихри странна стихия –
светна биндито на челото й, светна биндито на душата й,
синя птица и зелена птица сляха отвъдния свят и този свят в магията –
да бъде дъжд, да бъде здраве, да бъде някога поне веднъж смъртна страст под вятъра.

И докоснах нежните чуканчета и целунах прокажената и се потопихме в отлюспените сажди,
и заплувахме блажено в езерото на обречените и поетите,
и съблече принцесата змийската кожа на страданието,
а върху тялото й цъфнаха уханни сандалови цветчета.

Може би бе решила, че аз съм бога на смъртта Йама
и че съм дошъл да я взема с колесницата си.
Тръснаха луди гриви конските глави, блесна безкрайна кълбовидна мълния над храма
и дамгоса сърцето ми голата топла топка на девицата.

Ние вече не бяхме в този свят и още не бяхме в отвъдния свят, пеехме очистителни химни в междинния свят,
                реехме се между небето и земята,
а онези с качулките клечаха в кръг около езерото и ни гледаха с остатъците на очите си,
чоплеха нечисти сили от кармата и пиеха амброзия от болката, докато капеха месата им.
Ние с принцесата бяхме жар, родена от времето, бяхме надежда за братята и сестрите,

бяхме храна за дишането с изгнили дробове, бяхме и живото, и яйцето, и зърното.
Аз бях грозното пате, тя бе лебедът, а двамата заедно бяхме прераждането.
Аз бях смъртта, а тя бе животът.
Когато плисна черният дъжд и изригна белият вятър, обладах принцесата на прокажените.

И се развихри смъртна страст, разлюля се храмът, пламна сред водите огнената ни клада,
гръмна любовен гръм и се завъртя колелото на телата ни между земята и небето.
Битието зачена небитие – поетът вече не беше поет, а страдащият вече не беше страдащ,
ние бяхме горчивия залък в устата на боговете.

Боговете ни сдъвкаха, после ни изплюха и ни разпръснаха на милиарди места сред безкрая –
имахме много пристанища и много форми, бяхме последните, но бяхме и първите.
Стенеше в екстаз разпадащата се плът и вече не знаехме
къде е смъртта и къде е безсмъртието.

Там някъде горе някой може да знае къде е живата вода, а може и нищо да не знае този някой.
Как се сресват косите на вятъра? Има ли дъно бездънната бездна?
Както ледът носи върху плещите си огъня и както пъстрата крава дава бяло мляко,
така от грозните белези на белязаната девица извираше божествена нежност.

Тя бе принцесата без устните, която бе копняла някой да я целуне.
Поздрав на теб – повелителю, който влизаш в тялото ми,
поздрав на теб – пороен дъжд, поздрав на теб – поройно здраве, поздрав на вас – страстни маймуни!
Тя бе златото, закопано от убийци в полето и изровено от мен – скиталеца.

Изтече времето. Вече не превземам светли върхове. Мълниите потънаха в годините.
Корените завладяха въздуха, а клоните пробиха земята.
Черепите на конските глави ръждавеят сред пясъците на пустинята.
Окапаха косите на вятъра.

Вече не пиша стихове – трудно е с тези дяволски чуканчета и с тези коварни дупки в мозъка.
Синя птица и зелена птица тръгват на дълъг път към поредното пълнолуние.
Обикалям горното езеро над Храма на маймуните – сред водите мъждука огънят ми –
и чакам съдбата си. Чакам да ме целуне.